Четвърти етап. Синдикалното движение в епохата на социализма (1944-1989)

След събитията на 9 септември 1944 г., България навлиза в период на социалистическо управление и планова икономика. Подобно на предните 10 години, новите профсъюзи се сливат с държавния апарат като се превръщат в междинно звено – трансмисия, между партията и трудещите се, и признават ръководната роля на Българската комунистическа партия. През тези над четири десетилетия основните дейности на профсъюзите включват активно участие в изпълняването на икономическите планове, следене за спазване на условията на труд, възпитание и образование на работещите.

Въведени са обаче и приемливи стандарти на труд и равенство между половете. Българското общество се урбанизира и модернизира, провежда се широка социална политика, осигуряване на  безплатно образование и здравеопазване, увеличаване на помощите за раждане на дете, въвеждане на двугодишен отпуск по майчинство, благоприятна политика за жилища за младите семейства. През 70-те години на ХХ век се узаконява за първи път и 5-дневната работна седмица.

През този период има епизодични опити за стачкуване. Най-известна остава стачката на тютюноработниците от 1953 г. в Пловдив, която е първата работническа стачка в Източна Европа след смъртта на Сталин още преди събитията в Унгария и Полша. Над 20 хиляди души се включват в стачката с лозунга „Искаме работа и хляб”.

В края на 80-те години на ХХ век започват наченки към реформи на Българските професионални съюзи, породени от реалното отдръпване на болшинството работници от профсъюзите и безразличие към техните политики и мероприятия. През 1986 г. се приема новият Кодекс на труда, който въвежда за първи път „самоуправление” на трудовите колективи. На следващата година съществуващият тогава Научно-изследователски институт по профсъюзни проблеми провежда дискусия относно ролята на профсъюзите и необходимостта те да поемат по-активно своята защитна функция. Тази дискусия обаче предизвиква острата реакция от ръководството на БКП и БПС.

Появата на независимия синдикат „Подкрепа” в началото на 1989 г. и последвалата икономическа, политическа и социална трансформация в целия социалистически лагер допълнително катализират трансформацията на синдикалното движение към плурализъм. На 18 ноември 1989 г. Българските професионални съюзи обявяват своята независимост от комунистическата партия, а през декември цялото ръководство подава оставка, като е избран Временен изпълнителен комитет. Скоро след това се приема Резолюция, обявяваща независимостта им от политическите партии и държавата, а на извънреден конгрес в началото на 1990 г. е учредена Конфедерацията на независимите синдикати в България (КНСБ). В този период независимият профсъюз „Подкрепа“ се структурира като Конфедерация на труда „Подкрепа”, която по-късно става и съосновател на опозиционният Съюз на демократичните сили – СДС.