Втори етап. Начало на организираното синдикално движение (1904 – 1934)

От 1904 г. синдикалното движение навлиза в етап на сливане с дейностите и ръководството на двете фракции на социалдемократическата партия – революционно настроените „тесни социалисти“ и реформистко настроените „широки социалисти“. През юли 1904 г. в Пловдив се създава Общ работнически синдикален съюз (ОРСС) по инициатива на „тесните социалисти“, един месец по-късно се провежда първият конгрес на Свободният общ работнически синдикален съюз (СОРСС) на „широките социалисти“.

През 1905 г. печатарите стачкуват в продължение на 53 дни, което води до подписването на първия колективен трудов договор „Условия за реда и задълженията между господарите и работниците в Софийските частни печатници”. В седем глави са уредени редица трудови и социални права на работещите, свързани с работното време, извънредната работа, заплащането, уволненията, правата и задълженията и други. На 18 юни следващата година се провежда Първата пернишка стачка когато около 900 служители на пернишките въгледобивни мини отказват да работят заради лошите условия на труд и за първи път издигат искането за 8-часов работен ден. През юли 1909 г. избухва най-продължителната стачка в историята на България, когато работещите, предимно жени, млади момичета и деца в Кибритената фабрика на гара Костенец спират работа за 133 дни с искания за справедливо заплащане.

След натиска на синдикалното движение, Народното събрание приема първия трудов закон – Закона за женския и детския труд в индустриалните заведения. Въпреки че целта е била да се смекчи експлоатацията, от днешна гледна точка неговите параметри са ужасяващи. Определено е максималното допустимо работно време за деца от 10 до 12 години – 6 часа, от 12 до 15 години – 8 часа в денонощието и 10 часа за жени над 15 години. Определен е и едномесечен платен отпуск поради раждане.

В края на Първата световна война нараства социалното напрежение в страната и управляващите са принудени да приемат два закона, чрез които се въвежда за децата до 16-годишна възраст – 8 часов работен ден, а за всички останали 11 часа. Две години по-късно с указ се приема за първи път в България осемчасовият работен ден.

Една от най-масовите прояви в следвоенния период е Голямата транспортна стачка от 1919-1920 г. на работещите в железниците и пощите, организирана от синдикатите. Всички железопътни, телеграфни и телефонни съобщения в страната са преустановени. Смазването на стачката води до излизане на социалистите от правителството на БЗНС, разпускане на Народното събрание и насрочване на нови парламентарни избори.

Наред с успехите в този период, българското синдикално движение изпада в голямо идеологическо противопоставяне. Много от  политическите течения се опитват да изградят „свои“ синдикални организации, които да ползват за членска база. Освен двете синдикални централи под влиянието на „тесните“ и „широките“ социалисти, се развива анархистко течение, представено в няколко анархистки синдикални организации. Земеделците от БЗНС-„Врабча 1“ публично обявяват за цел привличането на работниците под свое знаме, а практически действия за организиране на свои синдикати започват и „Демократическата партия“ и политически кръг „Звено“. Най-далеч в изграждането на партиен синдикат достига крайнодясното и авторитарно „Народно социално движение“ на Александър Цанков, което през 1932 г. създава „Общ съюз на националните работнически синдикати в България“ и за кратко време се превръща в една от водещите синдикални централи в страната.